Въздухът е тъй студен.
звезди проблясват
по небесното одеало.
Дъждът престанал е,
но локвите вода
са набраздено огледало
върху черния асфалт.
Малкото дете в мен
страхува се от тъмнината.
Аз – порасналата
плаша се от самотата.
В очите ми са само
пламъчета улични
на заблудени лампи.
Призрачен е булевардът
в късния среднощен час.
Напразно още чакам
да изгрее и луната…
Новолунното небе
заспало е сред кадифе
и бавно гаснат вече
трепкащите диаманти
на далечните звезди…
Прозорецът ми е високо.
серенадите не са на мода.
Мога само да мечтая
уморена от реалността.
Но идва милост и за мен –
зад гърба си чувствам
захаросано-безшумни стъпки.
Безпаметна ще се отпусна
в прегръдките сатенени
на най-желания любовник –
моя неизгледан сън.
От погледа ми бавно чезнат
нощ… небе… звезди…
И няма вече студ…
Не съм сама дори…
Едни през други галят ме
оживелите ми трепети
в морето сбъднати мечти.
